През последните няколко дни трима европейски държавници с различна политическа принадлежност си подадоха оставките, за да поемат отговорност. Главният секретар на финансовото министерство на току-що формираното британско правителство – либерал-демократът Дейвид Лоус се оттегли незабавно поради обвинения в нарушение на етичните норми. Лидерът на чешките социалдемократи Иржи Пароубек, въпреки, че партията му спечели изборите, пое отговорността за това, че този резултат не позволява съставяне на правителство. Германският президент, християндемократът Хорст Кьолер, напусна поста заради “непремерени изказвания”.
Европейската политическа история изобилства с такива примери. В повечето случаи става дума за политици с голям опит и влияние в обществото. Тъкмо поради това техните оставки са спасявали правителствата и партиите им. Защото ако политикът не поеме лично отговорността, тя се пренася върху кабинета, върху мнозинството, върху партията. Това е европейската, нещо повече – това е цивилизованата практика.
У нас бившата БКП продължава да поддържа тезата, че “оставката е бягство от отговорност”. Но само тя ли? Колко български политици през изминалите 20 години са подали оставките си, за да поемат отговорност? Отговорът и сравненията оставям на вас.
